„Грийнпийс“ искат да накарат българските централи да млъкнат, най-добре завинаги. Някой инвестирал 20-30 милиона да замени част от въглищата, които използва с природен газ – да мълчи.
Първо, това били внушения – от една страна, докато има въглища на площадката е много лошо, от друга страна Европа може да харесва газ и биомаса, но българските зелени – не. Илюзия ли са инвестициите във въглищните централи?
Попитахме директора на една от тях какво мисли по този въпрос:
„Моля Ви, не ме вкарвайте в този диалог. Елате и вижте инсталацията. И без да влизате на площадката, съоръженията се виждат от пътя. Всички централи си показват и си разказват за инвестициите. Всички водят неистова битка да отговорят на предизвикателствата на Европа.
Всички отделяме сериозни средства, без да знаем ще стигнем ли до края. Всички работим под стрес от несигурната среда, без яснота ще успеем ли да издържим… Имаме подкрепа на хората в регионите, в които работим и на работещите при нас. С тях водим тази битка.
Защо си скъсяваме сроковете за прехода? Защо разни зелени не харесват и природния газ, и биомасата? Как ще осигурим сигурност на енергийната си система само с фотоволтаици и перки? Как разбират понятието „справедлив преход“? Още много въпроси имам, но когато зелените отговорят на тези въпроси, тогава ще вляза в диалог с тях. Този диалог трябва е конструктивен.“
Спестяваме името на централата, защото подобен отговор получихме и от други експерти, до които стигнахме. Те наистина мълчат. Рядкост е да чуете колко сметки са опростили топлофикациите или отстъпки, които са направили за детски градини, болници и училища… По-скоро ще чуете за това от местните кметове или от директорите на самите учреждения.
Когато става дума обаче за бъдещето им, за инвестициите, които правят, за усилията и цената на прехода, не искат да мълчат. Защото ние трябва да знаем, че има някой, който се бори за бъдещето – своето собствено и нашето общо.
Вятърът няма да довее работните места. Ще го направят производствата. Ако българските централи замълчат, ще се чува гласът само на тези, които искат да се изравнят площадките им със земята, или да се превърнат в арт инсталации – паметници на глупостта.
И сега гласът им тихо се чува. В кризи им вменяваме задължения и имаме очаквания към тях. В спокойни времена ги хулим. Ами да замълчат. Но тази оглушителна тишина ще бъде вик на отчаяние. Нашият вик, когато осъзнаем докъде сме стигнали.
